Към съдържанието


Снимка

Иво Иванов: Моите статии са за обикновени хора с големи истории


  • Моля, влезте в системата, за да отговорите
Няма отговори в тази тема

#1 lpa

lpa

    Потребител

  • Moderators
  • 26 Мнения:

Публикувано 05 февруари 2014 - 11:48

Вече две десетилетия завладяващите истории на Иво Иванов прелитат океана, за да стигнат до многобройните читатели в България. „Кривата на щастието” е заглавието на новата му книга, в която издателство „Вакон” събра 73 от тях, част от които са публикувани и в Sportal.bg през последните години. Между многото задачи и пътувания Иво отдели време да отговори на няколко въпроса.

 

Навярно хиляди са чели твоите истории, но какво би казал на тези, които за първи път посягат към текстовете ти, кой е Иво Иванов? Преди години се натъкнах на странна постройка на улица „Мейн” в Канзас Сити. Бяла, многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме филмa „Доблестни мъже”. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за постройката, освен че е църква. Храмът дишаше, имаше характер и ме дърпаше безмилостно към себе си. Не съм архитект, разбира се, но съм активен консуматор на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става дума. Оказа се, че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса ме посъветва да изчакам чистача Джефри, който щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха на кино, а аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, но лъчезарен старец ми показа дори най-скритите, тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо обширна сграда. Разказа ми много лични, интересни истории за храма, така че в един момент той придоби ново, органично измерение, бързо надрасна купчината строителни материали, от които се състоеше, и се настани завинаги в душата ми. Това не бе обикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо повече... Тръгнах си от църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и стойностно. Сега, всеки път когато минавам оттам, си спомням с усмивка за Джефри, но и също така и за великолепния филм на Роб Райнър, който гледах по-късно на видео. На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от пътя си, за да влязат в църквата. Киното може да почака. Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е параклис с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство, чийто архитект е самият живот. И в крайна сметка, това, за което искам да ви помоля, е да ми разрешите да бъда вашият чистач Джефри, да ви хвана за ръка и да ви разходя из най-потайните, отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм. Гарантирам ви, че няма да съжалявате.

 

Колко време ти отнема да разкажеш една история, по всичко личи, че се срещаш с много от хората, които са твои герои? Това определено варира. Има разкази, които се формират с години и други, които идват на този свят на един дъх. Понякога самите статии нямат представа, че са статии, докато един ден не се превърнат в такива. Те хибернират, трупат маса и чакат своя голям момент. Историята за Метусела например се е наслагвала пласт по пласт с години... като дървесни слоеве. За да бъде разказана по точно необходимия начин, тя трябвашe да бъде изживяна по точно необходимия начин. Има и някои вулканични материали, които изригват в рамките на няколко часа, но... в повечето случаи тези истории изискват време и усилие. Понеже ме мъчи някакъв свръханалитичен синдром, обичам да търся педантично всеки фрагмент от историята и да го изчаквам да застане на мястото си. Но понякога тази стратегия води до отрицателен резултат. Има една статия, която подготвям от десет години и заради която съм пропътувал хиляди километри из цяла Америка и съм интервюирал стотици хора. Тази епопея стана толкова голяма, фактологичният материал толкова много, че за съжаление едва ли някога ще види бял свят, освен ако не реша да напиша цяла книга по темата.

 

Преди няколко години отговаряш на предизвикателството на твой преподавател , който е твърдял, че описанието на всяко спортно събитие трябва да бъде подчинено на т. нар. от него активни глаголи , написвайки материал, отразяваящ 41-вия Супербоул без нито един глагол. Имаш ли други подобни експерименти в писането? O, да! Определено! Много подобни експерименти. Статия без глагол. Друга статия без глагол. История отзад-напред. Думи в думите. Кодирани послания. Текст в едно-единствено изречение и т.н., и т.н. Защо ли? Навярно заради афинитета ми към нестандартните формати. Жаждата за нещо ново и различно. Или паническият страх от шаблонното… Но най-важното за мен при подобни експерименти е тяхната уместност, липсата на самоцелност. Мастило, хартия и... душа – напълно достатъчно за хубава, истинска журналистика дори без глаголи; дори с нарушена структура; дори в най-откачения формат. Моето послание към преподавателя ми и неговите активни глаголи: Цената на самите истории, персонажите, изводите – голяма. На глаголите – не толкова. Както в статиите, така и в този отговор.

 

Друго много характерно за твоята работа са метефорите и сравненията, които правиш във всеки един момент, без значение дали е телевизионен коментар или текст. Може би не е далеч времето, когато някои от тях ще станат пословични изрази. Какво мислиш по въпроса? Между другото един от любимите ми е: „Днес Шакил О'Нийл е скандално неефикасен от линията за наказателни удари. Опасявам се, че ако се вдърви още малко, ще го накацат кълвачи.“ Хаха! Горкият Шакил О'Нийл! Виж, тези, които ме познават, знаят, че леко странният ми хумор не е изкуствено синтезиран. За добро или лошо той просто винаги е бил част от характера ми. Още в детската градина сеех парадоксални глупости върху многострадалните глави на учителките си, а по-късно без никакво усилие се превърнах в училищния клоун – титла, която яростно си оспорвахме в продължение на 11 години с Камен Алипиев – Кедъра. Като стана дума за него, допълнително влияние има и кръгът от хора и приятели, в който се движа. Това са все личности, които не само че толерират, но и имат съществен принос към пеещия фонтан от мътна сатира, който блика в главата ми. Не съм съвсем сигурен точно от кой ъгъл на болното ми съзнание пристигат някои от тези бисери, но със сигурност представителите на абсурдизма, към които винаги съм имал влечение, носят известна отговорност. Самият аз усещам влиянието на любимите ми автори като Йонеско, Дъглас Адамс, Реймънд Чандлър, Уудхаус, Джером Джером, Бекет, Гогол, Уди Алън, Джордж Карлин и много други. За нещастие, понякога изкривеният ми хумор нахлува в дадена история или коментар в най-неподходящия момент, за което съжалявам и се извинявам на пострадалите. Известна вина носи и Сашо Диков, който навремето не само че не ме ограничи, но дори неразумно поощряваше афинитета ми към коментаторски клоунади. В резултат кореспонденциите ми се превърнаха в нещо като ферма за бисери. Мрачната истина е, че несериозни изрази като този за Шакил или да кажем твърдението, че отсъждането на някакъв си некомпетентен съдия е по-загадъчно от усмивката на Мона Лиза, пристигат предимно спонтанно. Те не са толкова плод на усилие, колкото на начин на мислене (или по-скоро на липса на мислене).

 

Кога всъщност започна да се занимаваш със спорт? Организираният спорт стана част от живота ми много рано, най-вече благодарение на баща ми Светослав Иванов „Цапето”, който беше елитен спортист – бивш юношески шампион по бокс, неколкократен републикански шамион по джудо и доайен на източните бойни изкуства в България. Той е и автор (заедно с Петър Богданов) на първата българска книга за бойни изкуства „Карате”. Част от ранното си детство съм прекарал по татамитата и залите, особено по времето, когато беше треньор на националния отбор по джудо и по-късно международен съдия. Пак от баща ми съм наследил интереса към научния елемент в спорта. Той беше ядрен физик, но след едно опасно облъчване с радиоактивен изотоп реши да се преквалифицира и така стана един от най-уважаваните експерти по биомеханика в световен аспект. Според мен познанията му в тази област му помогнаха да оцелее в допълнителната си, дългогодишна кариера на филмов каскадьор. Стотици опасни каскади са му коствали много контузии и потрошени кости, но нещата щяха да са много по-катастрофални, ако не беше научният му подход към движението на човешкото тяло. Той изчисляваше математически всички променливи преди каскада: ускорение, маса, ъгъл на приземяване, инерция и т.н., довеждайки до минимум рисковите фактори. Знам, че като професор в НСА баща ми всяваше ужас в сърцата на студентите, тъй като неговата биомеханика се смяташе за бариерна дисциплина, но той просто искаше всеки един от бъдещите ни специалисти в спорта да осъзнае нейната необходимост. След като изтече мандатът му на ректор в Спортната академия, баща ми започна да преподава във ВИТИЗ и в момента е в такава физическа форма, че ако имам неблагоразумието да вляза в схватка с него, сигурно ще ме сгъне като чаршаф за броени секунди. Без съмнение аналитичният му подход към спорта е оставил следа и у мен. Иначе съм тренирал организирано футбол, плуване, баскетбол, тае куон до, академично гребане, ски алпийски дисциплини и дори за много кратко хокей на лед. Общо взето съм израснал в сянката на изключителен ренесансов човек, който ме е възпитал на уважение и към науката, и към спорта. Надявам се да съм попил част от характера му и някой ден да се доближа поне на една стотна до това, което е той като личност и професионалист.

 

Баскетболът ли е любимият ти спорт? Имаш ли препочитания към обичания от милиони американци беизбол, който всъщност е и национален спорт в САЩ? Бейзболът?! Някъде бях споменал, че по-голямата част от света би предпочела да гледа как съхне прясно боядисана ограда, отколкото да гледа мач по бейзбол. Истината е, че ако го разбираш, бейзболът е много интересна игра. Възможно е дори да няма друг спорт с толкова много тънкости и сложни стратегии колкото бейзболът. Той е част от обществената тъкан на Съединените щати и това не е случайно. В него са кодирани много от основните характеристики на американския манталитет, но това е дълга тема, на която някой ден ще трябва да посветя цяла статия. Баскетболът е голямата ми любов. В него съм инвестирал голяма част от живота си и нямат брой часовете, прекарани в обятията на любимата игра. Баскетбол беше и специалността ми в НСА, а и тук в Америка голяма част от живота ми минава между двата коша като треньор и видео координатор. Между другото, дори сега, в отчайващо напреднала възраст, не мога да се сдържа и от време на време грабвам топката и се мятам като ранен тюлен по игрището. И понякога, много рядко, старата магия се завръща, всичко застава на мястото си, играта влиза в ритъм, петима души се превръщат в един-единствен организъм и всичко останало престава да съществува, погълнато от единственото по рода си опиянение на оранжевата топка.

 

Имаш няколко материала за тараумара, главните герои на „Родени да тичат”. Тази книга промени доста нагласи и у нас, както и в САЩ. Ти какво взе от философията на бягащите хора? На този свят има завладяващи книги. Има перфектно написани книги. Има обогатяващи книги. Но понякога, много рядко се появяват и животопроменящи книги. „Родени да тичат” е една от тях. Тя е животопроменяща книга, която може да накара човек изцяло да преоцени и дори да промени пътя си. Днес тя е смятана от мнозина за най-добрата книга на спортна тематика в историята! За пръв път видях Кристофър МакДугъл в шоуто на Джон Стюърт, когато „Родени да тичат” още не бе станала популярна. Бях заинтригуван от личността на МакДугъл и веднага купих вълшебното му произведение. Това, което последва, бе изумително! Прочетох книгата на един дъх, без да се храня, да отговарям на телефона и да спя. Обръщах жадно страниците на един шедьовър, който ме открадна напълно от обкръжаващата ме действителност. Уж ставаше дума за истинска история и за действителни личности, но Кристофър бе написал книгата за мистериозните тараумари по такъв начин, че тя се четеше като някакъв документално-приключенски роман. Моите три статии за тараумарите са просто несръчен опит да преразкажа книгата на МакДугъл. Те са бледо копие на неговата епична творба, която вярвам, че трябва да бъде прочетена от всеки. Докато пишех трилогията си, се молех тя да стигне до някого, който да се заинтригува достатъчно, зa да преведе „Родени да тичат” на български. Толкова ми се искаше философията на рарамурите и техният подход към живота и природата да станат достояние на всеки човек в България. И ето че сега, по някакво великолепно стечение на обстоятелствата, същото издателство, което даде на българския читател „Родени да тичат”, се зае да издаде и моята книга, което безспорно е голяма чест. Не е ли странно, че историята на тараумарите отворя вратата към един свят, който всъщност винаги е бил част от нас? Вратата никога не е била заключвана и винаги е била под носа ни, но постепенно сме забравили в коя стая от големия си дом да я открием. Крис МакДугъл ще ви отведе до нея и ще сложи ръката ви на дръжката, a ако прочетете книгата му, без съмнение ще разберете и нейното послание: че има начин да съжителстваме в хармония със своето древно и мъдро „аз” и че ако продължим да отричаме движението, заложено в клетките ни, ще отречем собствената си същност и това, за което сме родени.

 

От твоите статии разбирам, че си успял да поговориш и с вече покойния Кабайо Бланко. Разкажи ни малко повече за тази среща. Кабайо Бланко! Белия кон! Човекът мистерия с много имена и сложно минало. Трудно ми е да говоря за него, особено сега, две години след неговата неочаквана смърт. Той бе изключителна личност и основен герой в книгата на МакДугъл. Кръщелното му свидетелство го наричаше Майкъл, той наричаше себе си Майка Тру, а всички останали го наричаха Кабайо Бланко. Когато реших да напиша трилогията за тараумарите, си казах, че ще го направя само ако успея да се свържа с него. Това не беше лесно, защото през по-голямата част от годината той живееше в саморъчно направена колиба в една от най-далечните и изолирани местности на северно Мексико, на самия гръб на медения каньон. Искаше ми се да стигна дотам, но това се оказа невъзможно. За щастие от време на време Кабайо се прибираше и в съседния ни щат Колорадо, където имаше корени и много приятели. Свързването ни стана при едно от тези пътувания, а това, което ни сближи особено, бе последвалата помежду ни продължителна кореспонденция. Най-впечатляващото качество на този невероятен човек бе неговата пословична скромност. Колкото и да се опитвах да го накарам да говори за себе си, той неизменно намираше начин да отклони темата към нещо друго. Не искам да издавам нищо от книгата, затова само ще кажа, че който се е докоснал до Кабайо Бланко и неговата история, е станал по-богат и по-добър човек. Почивай в мир, приятелю!

 

Ако погледнем като цяло историите, които ни разказваш са доста драматични, но ти винаги успяваш да извадиш позитивното от тях и да завършиш някак си с надежда. Дано наистина да е така, защото това би осмислило усилията ми. По принцип вярвам в доброто начало и в идеята, че дълбоко в себе си дори най-лошият човек крие нещо хубаво, което си заслужава да бъде открито, събудено и реставрирано. Може би такава е мисията на повечето от тези истории и техните герои – да открият добрия, независимо мислещ човек в нас и да му дадат шанс да живее и твори. Много от хората, за които разказвам, не са суперзвезди. Те често са просто обикновени, малки хора с големи истории. Ако е истина, че в съществуването на всеки човек има някакъв смисъл, то може би мисията на моите герои е техните истории да построят мост през океана и да стигнат до сърцата на много други хора в далечна България, които имат дълбока, вътрешна нужда от тях.

Източник: спортал бг


www.dice.bg




0 Потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни